Acerca de

          Дъщеря ни беше на 17 години, когато разбрахме, че употребява наркотици. Първо започна да пуши цигари, поведението ѝ се промени. Премести се в друго училище и там странностите ѝ се задълбочиха. В живота ѝ се появи нова приятелка, с която прекарваше много време, оставаше да спи при нея и я слушаше за всичко. Не закъсняха проблемите в училище. Ние решихме, че това се дължи на тийнейджърски бунт и с времето ще отмине. За съжаление, грешахме.

          През месец ноември 2017 г. тя отказа да се прибере у дома. Вече имаше и приятел. Каза ни, че ще се съберат на купон, но не искаше да знаем къде ще бъдат. Тази вечер заспахме късно, но в ранните часове на нощта ни позвъниха от Пирогов, за да ни попитат: „Знаете ли къде е дъщеря Ви в момента?“ Уведомиха ни, че е прекалила с алкохола и ни повикаха да я приберем от токсикологията. Впоследствие разбрахме, че не е употребила само алкохол. Паднала е по стълбите между етажите в блока и така си е ударила главата, че е останала неподвижна. Тогава момчетата се изплашили и се обадили на 112. Не минаха много дни и тя не се прибра от училище, не вдигаше телефона, а ние, притеснени, не знаехме къде да я търсим. Към 23 часа се обадиха нейни съученици, за да ни кажат, че са я открили в неадекватно състояние и се е „надрусала“. Когато я взехме, тя говореше несвързано и спомена нещо за пет чертички.

          Така започна кошмарът, през който ни предстоеше да преминем. Никога не сме си представяли, че може да ни се случи подобно нещо. Животът на семейството ни се преобърна. Другите ни две деца страдаха, родителите ни се измъчваха, а ние се лутахме в търсене на изход. Засилихме контрола, купихме тестове за наркотици и я карахме да се тества всяка вечер, когато закъсняваше. Влизахме в стаята ѝ, преджобвахме дрехите, умолявахме я, карахме ѝ се, но това не помогна. Нещата се задълбочаваха все повече и повече. Съветвахме се с роднините и приятелите си и обмисляхме варианти как да я отделим от средата. Чудехме се къде да заминем, но осъзнавахме, че няма как да стане без нейно съгласие. Тя отново и отново изчезваше, а ние обикаляхме града, гарите, покрайнините и близките села, за да я търсим, звъняхме на приятелите ѝ, за да ги разпитваме. Понякога се обаждаше, за да я приберем и ние тръгвахме, а после тя или не казваше точно къде се намира, или не си вдигаше телефона, или заявяваше, че няма да се прибере. Разиграваше ни, обвиняваше ни, обиждаше ни. Спеше на различни места и с дни не се прибираше, не ходеше на училище. По-късно разбрахме, че е живяла в изоставена сграда в отдалечен квартал, а зимата беше студена. Паднала е от някаква тераса, другите са я върнали в сградата, оставили са я на някаква маса и са избягали. Връщаше се у дома кална, мръсна, с рани. Спеше с дни, без да се храни. Често беше агресивна. Чупеше огледала, прозорци, мебели, телефони, китара. Крадеше пари и вещи, умело ни лъжеше за всичко. Викаха я заедно с нас на разпит в районното управление, полицейски коли спираха пред къщата ни и провеждаха разговори с нея у дома.

          Не успя да завърши единадесети клас. Имаше моменти, в които изпадаше в тежки депресивни състояния и нервни кризи, но отказваше помощ. Започнахме да я водим на различни психолози, давахме много пари, но без успех. Търсехме помощ при специалисти в областта на зависимостите и навсякъде ни казваха, че ние не можем да ѝ помогнем, ако тя не реши да се лекува. Съветът им беше да седим и да гледаме как детето ни се самоунищожава. Изпитвах толкова силни емоции на гняв, ужас, омраза, вина, безпомощност и безнадеждност, че не бях в състояние нито да работя, нито да мисля. През деня търсех изход от ситуацията, а нощем плачех, защото не виждах такъв. Нервите ми не издържаха.

          Благодарение на близките и приятелите ни, които също търсеха решение и се молеха, открихме пътя към свободата за дъщеря ни и за семейството ни. Моя приятелка ми изпрати визитката на Дмитрий Карпов и ние му звъннахме. Отидохме на среща с него и съпругата му. Не разбрахме точно за какво става въпрос, но усетихме увереността на тези млади хора в успеха на програмата, която водят. Закупихме си книгата на Наталия Потопаева „Път към свободата на твоето семейство“ само за 5 лв. Това ни очуди, защото едно посещение при психолог е минимум 30 лв.

          Започнахме редовно да посещаваме групите за взаимопомощ. Стъпка по стъпка, следвайки програмата, товарът падна от нас. Започнах да се усмихвам, да вярвам, да мечтая, да мисля трезво и да действам уверено. С мен и съпруга ми се случи чудо. Вече не бяхме отчаяни. Насърчавахме и близките си, казвахме им как да се отнасят с дъщеря ни. Нейното състояние не се беше променило, но ние вече бяхме различни. Спряхме да я контролираме, показвахме ѝ обич и поставихме ясни граници и правила. Баланса между тези на пръв поглед противоречиви действия не беше лесно постижим. Имахме нужда от помощ и съвети, а Катя и Дима бяха на разположение винаги, когато ги потърсим.

          Първата и най-голяма крачка е, че се доверихме на Бог за избавлението на детето ни и Той не ни разочарова. Втората стъпка беше да се откажем от контролиращи думи и действия. Ние просто освободихме дъщеря ни. Това наистина даде резултат. Тя все още вършеше същите неща, със същите хора, но нашата реакция и действия вече бяха различни. Ние се освободихме от съзависимост и уверено поставихме правила, които държахме да се спазват. Не тичахме да я спасяваме, да ѝ разрешаваме проблемите и да плащаме дълговете ѝ.

          Месеци наред нямаше телефон, защото го беше заложила. „Приятелите“ ѝ бяха подли и зли. Една сутрин преди училище я причакали, били я и я ритали. Устата ѝ беше разбита. По-късно в Пирогов ѝ направиха операция с девет шева. Беше откраднала от един магазин дрехи на минимална стойност. Обади ми се да отида, за да не повикат полиция, но аз отказах. Трябваше да се справи сама и да си понесе последствията. Наложиха ѝ глоба, която тя впоследствие плати.

          Заедно с нея изготвихме споразумение за права и задължения. Имаше условие: за да остане да живее с нас, да спи у дома всяка вечер. Ако го наруши, нямаше да я пуснем да влезе в къщата. Това се случи и тя остана навън. Беше тежък момент за всички, но даде резултат. Мисля, че това беше повратен момент в пътя към свободата. След четиричасов разговор отвън се разбрахме, че ще продължи да живее с нас, но при стриктно спазване на вечерен час и поемане на домашни ангажименти. Отново я викаха в районното като свидетел на престъпление. По това време тя вече беше доста по-осъзната. Всяка вечер се прибираше у дома преди 22:30 ч.

          Всички премеждия ѝ помогнаха да намери себе си, а нашата подкрепа и обич я накараха да повярва в себе си. Тя се справи с проблема със зависимостта, без да посещава групи и без активна рехабилитация, само поради нашата промяна. Това е уникалното в програмата, тя работи чрез тези, които са силно мотивирани за промяна, тези, за които психолозите и специалистите по зависимости нямат решение. Успехът на програмата се дължи на силната любов на близките на зависимите и тяхната воля за промяна.

          Днес нашата скъпоценна дъщеря е свободна от наркотичната и алкохолна зависимост, завърши средното си образование, живее у дома, споделя, усмихва се, мечтае и вярва в себе си. Ние, нейните родители, продължаваме да вървим в пътя на свободата и вярваме, че ще помогнем на много родители да видят чудото, което преживяхме в последните две години и половина.

          В заключение можем да кажем, че сме благодарни на Бог за това трудно и славно време! Изградихме характерите си, сплотихме семейството си, спечелихме много и верни приятели, преоткрихме дъщера си, сближихме се, станахме по-силни, по-мъдри и по-смирени, повече вярваме, повече обичаме, повече благодарим!