.png)
Аз съм на 5 години. Водят ме при зъболекаря с кариес. Докторът поглежда в устата ми и казва:
- Какъв ужас! Червеи в зъба! Черни, с червени крака и зелени глави! Я, да ги изгоним оттук!
Да кажа, че ми призля от чутото, е малко нещо. Червеи? В устата? В моята уста червеи? Това е онзи детски страх, който до ден днешен е останал в мен в паниката при усещането на какъвто и да е дискомфорт в устната кухина. Банален фарингит предизвиква в мен депресия, макар че понясам болката търпеливо. Но психологически аз се измъчвам.
На 6 години съм. Водят ме на погребението на бабата на братовчед ми. Казват ми, че баба Мария сега е на небето, но аз виждам в момента, че я заравят затворена в сандък в земята - ама ето я, вижте я. И аз разбирам, че възрастните нищо не разбират от устройството на света и лъжат там, където е очевидно.
На 7 години съм. Казват ми, че не трябва да убивам паячетата у дома, защото паячето - е домакинът. И всякакви такива неща, но аз губя съзнание само от вида на приближаващия се паяк. И още аз знам, че май дядо ми е домакинът, и още аз мисля, че им е все едно за мен – родната внучка, а за непознатия паяк – не. Защо сте ме родили тогава, си мисля аз, да си бяхте взели още едно паяче?
И така нататък.
И всичко това - е лъжа. В зъба ми няма червеи, там има микроби и те разрушават зъбчето, то става черно и ме боли. Микробите не се виждат, вижда се само това, което са ми причинили.
Баба Мария сега е в земята, тя никога повече няма да ходи, да разговаря, да прави нещо, но така се случва винаги и с хората, и с дърветата. И сега баба Мария просто ще стане част от тази земя, а значи нова част от света.
Никой не бива да бъде убиван просто така, освен ако не е за ядене или за да не бъдеш ти изяден. Но, бебчо, не се страхувай, не плачи – ето паячето, виж, че го няма, и то няма да те полази.
Аз забранявам да се говорят лъжи на моите деца.
Забранявам да им се казва „я гледай, козичката сега ще изскочи от храстчето“, ако бабата не знае как да успокои двугодишното хлапе, а я мързи да търси аргументи и тя иска да превключи вниманието на детето, защото козичка там няма и никога не е имало. А детето реве заради лъжата (аха, да „олеле, козичката е избягала“).
Забранявам да ги лъжат, че ако хапнат сладолед ще ги заболи корема. Защото работата не е в корема, а в това, че за обяд има супа, а чак след това – сладолед. Забранявам да ги лъжат, че в магазина не се продават роботи, защото те се продават там, но засега ние не можем да го купим. „Обаче, аз мога да ти дам още една монета за твоята касичка и скоро ти ще можеш да си купиш робота сам.“
И знаете ли какво? На децата им харесва истината.
На децата им харесва истината, че не времето е лошо, а мама е уморена и не е готова сега да излезе на улицата.
Истината за това, че рибката е умряла, но ние ще купим нова рибка, а за тази можем да тъгуваме колкото си искаме, помнейки, че така е устроен светът.
Истината за това, че ще боли, но трябва да се потърпи, защото ако не потърпиш малко, то след това ще боли много повече. И аз ти разрешавам да плачеш и да се караш – важното е докторът да направи всичко, което е нужно.
Истината им подхожда. Ако това е чиста истина, дори да е неудобна и неприятна за възрастните. Защото рано или късно детето само ще разбере истината и то задължително ще си спомни, че възрастните са му подали съвсем различна информация. И ще реши, че не трябва да се вярва на възрастните.
А нужно ли ни е това?