Acerca de

           Казвам се Мария Димитрова. Съпругът ми беше зависим от алкохол, но осъзнаването, приемането и признаването на този проблем ми отне ... 20 години. През всички тях живеех като насън, опитвайки се подсъзнателно да „прикривам“ лошото поведение, като се надявах, че... някак си ще се промени. След всеки провал таях надежда (не разбирах, че се замозалъгвам) за поправление. Задавах си въпроси като: “Защо не ни стигат парите?“ – и... се нагърбвах с още повече работа; „Защо децата ми не ходят на почивки?“ – и... започвах да се чувствам все по-недостойна като майка; „Защо съпругът ми лъже ?“, „Защо не ни обръща внимание?“ – и... започвах да се чувствам все по-недостатъчна и като съпруга... Страхувах се, притеснявах се, гневях се, осъждах съпруга си, че е слабак, обсъждах го с приятелки, натяквах, упреквах, презирах, докато един ден една приятелка не ме заведе на църква.

           Бях на 41 години. Съпругът ми току що беше заминал за чужбина. Бог беше започнал да работи в мен и през следващите пет години ходех изпълнена с такава неземна любов и с такава неземна радост, каквито никога не бях изпитвала и които мислех, че никога няма да си отидат от мен. Обичах всичко и всички, дори съпруга си, който при всяко завръщане (два пъти в годината) не пропускаше да влезе в запой, а аз продължавах да се опитвам да скривам това от децата. Все още мислех, че волята на човека е достатъчна, за да вземе решение, „да се стегне“ и да се справи. Започнах да чета Библията, да се моля, а чувах да казват, че и чрез чудо може да стане промяната... Така продължих до неговото окончателно завръщане от чужбина (с дългове и отключени леки психични отклонения), а „замитаният под килима“ проблем се беше развил напълно.

           Следващите няколко години сякаш се бях преселила в ада... Имах една единствена цел – съпругът ми да отиде в център, като си представях, че там  ще го ... “ремонтират“, ще го „поправят“, а когато се върне, всички проблеми ще се изпарят и ние ще заживеем щастливо... Под наше (мое и на децата) давление той отиде в център, но след два месеца се върна... Моята цел не се изпълни и така на предела на всяка умствена и физическа сила, изпълнена с панически страх, успях само да му заявя да напусне дома, защото е лош пример за децата, на които пък във времето повтарях, че „лошият пример“ е добър пример... Неговата агресия не беше насочена навън, а към самия него и той просто си тръгна.

           Последваха години, в които блокиращият ме страх, огорчението, разочарованието, самосъжалението, вината и срамът не ме напускаха. Знаех, че трябва да простя, но сърцето ми не го желаеше. Само защото в Библията пишеше да простим, аз се заех да изуча (най-вече чрез книги) какво означава да простя и как да го направя. С помощта на сина ми (който не престана да търси баща си) успях да простя и да се помиря с бащата на децата ми. Не беше пил цяла година, разказваше как спортува, как се храни здравословно и т. н.

Точно в този момент открих „Път към свободата“. Още при първата сбирка, дори без присъствието на сем. Карпови (имаха проблем с колата по пътя от Пловдив към София), някак си разбрах, че те знаят какво правят... След една седмица отново отидох на сбирка и се запознах с Катя и Дима. Тръгнах си с огромно облекчение, че вече имаше кого да попитам... Въпреки младостта им, те бяха спечелили  доверието ми (нещо, което не бях изпитвала от много време). Това, което чух обаче, ме озадачи – макар да сме отишли да търсим помощ за нашите близки, всъщност ние самите се нуждаем от такава и... от промяна. До този момент аз наистина се фокусирах само и единствено върху съпруга си. Изобщо не мислех какво аз правя, защо го правя и какви са последиците от това, което правя...

           Но събитията в живота много често ни изненадват... Макар и да не беше пил от една година, рожденият му ден става повод за сериозен запой, по време на който съпругът ми е паднал, ударил е главата си и е изпаднал в кома. След няколко дни той премина от тази земя. В мен остана празнота... Години, години живях с единствената мисъл как да му помогна и сега сякаш нямаше за какво да мисля...

           Точно онова, което ме озадачи (че аз се нуждая от помощ и промяна), ме накара да остана и да продължа да посещавам сбирките на движението „Път към свободата“. Вече имаме отделна група, в която системно преминаваме през 12-те стъпки от програмата на движението и се учим да се радваме на победите на другите.

           Благодаря на Бог за този пример на посвещение, на всеотдайност, на любов, на вярност, на себеконтрол в лицето на сем. Карпови. Благодаря на създателката на програмата – Наталия Потопаева и на всички, които по един или друг начин са помагали или са част от нея!