Acerca de

Нейното Свидетелство

           Майка съм на 26-годишно момче. Роди се здраво дете, нямаше здравословни проблеми, имаше щастливо детство. В училище беше отличен ученик, лъчезарен, усмихнат, любвеобилен. Средното си образование завърши също с отличен. Гордеех се с него, когато на родителска среща учителите казваха, че единствено той от момчетата не бяга от часовете. Завърши и висше образование с отличен. Занимаваше се със спорт – футбол, а всички знаем, че спортът иска дисциплина.

           Кога започна всичко – не зная! След завършване на висшето образование се прибра в родния град, кандидатства за работа в пожарната, издържа изпитите, но не го приеха и оттук започнаха всички проблеми. Градът ни е малък и безработицата е голяма. Беше принуден да работи каквото и да е. Нямам обяснение дали това е станало предпоставка или просто е задълбочило проблема, но изпадна в депресия и се затвори в себе си. Изолира се от обществото и приятелите си. В един момент започнах да забелязвам някаква промяна във външния му вид. Започнах да го следя и го хванах да пуши трева. Не ми се вярваше! Водихме многократни разговори, в които имаше безброй обещания, но проблемите се задълбочаваха. Решихме да го заведем на психолог. Изписаха му лекарства, пиеше ги редовно, но полза – никаква. Започнаха дребни кражби от вкъщи. Малко късно ги разбрахме. Наркотиците навлязоха в неговия живот, аз дори не подозирах. Стават изпечени лъжци и добри манипулатори, така съумяват да въздействат върху нас – близките, и ние се подвеждаме. Така изминаха две години. Разбрах, че нещата започват да се влошават. Замина да работи във Франция, като си мислехме, че по този начин ще се откаже. След три месеца се прибра и заяви, че всичко е приключило. Повярвахме му, докато един ден съседи от блока не ми разказаха какво се случва. Прибрахме го при нас, като се надявахме, че ще можем да го контролираме, но нещата се задълбочиха още повече. Видях, че сме попаднали в тъмен тунел, от който не се намира изход. По цяла нощ търсех в интернет и се молех на Господ да намеря някакво решение и да спася детето си и цялото семейство. Съвсем случайно попаднах на сайта на Центъра за рехабилитация „Път към свободата“. Обадих се по телефона на Дмитрий Карпов и споделих проблема си. Той ме изслуша внимателно и ми даде искрица надежда, че изход има, стига синът ми да го пожелае. След дълги разговори и молби през юни 2020 г. той пожела да отидем до центъра, за да се информираме. Когато пристигнахме, бяхме топло посрещнати от ръководството и от настанените там момчета, които разказаха техните свидетелства. Запознаха ни с програмата за рехабилитация, показаха ни условията в центъра. Синът ми слушаше внимателно и реши да остане. Аз се включих в група за роднини на зависими в онлайн обучение, което се водеше от Екатерина Карпова. Гледах предаванията и стриктно спазвах насърченията и поученията, които ни даваше. От този момент разбрах за това заболяване – съзависимост и как трябва да се лекува. С проведените ми обучения в центъра израснах в моите знания, научих, че лечението и промяната трябва да са комплексни. В семейството ни настъпи спокойствие. За жалост моят син не завърши курса. В един слънчев ден ми се обадиха от центъра и ми казаха, че Мартин иска да се прибира, защото е осъзнал всичко и може нататък да се справи сам. Обадихме му се и го молехме да остане още малко, но той твърдо беше решил да си тръгне. Изкара един месец. Първата седмица наистина беше нов човек, с нова визия, но… за кратко. Отново се започна. И така си останахме с мъките. Продължихме с лутането. Гледахме да е ангажиран с работа, но въпреки това намираше време да излезе и да си набави трева. Положението започна да ескалира. Започна да краде и да продава на безценица. Неколкократно го издирваше полиция. Но като всяка майка не се отказах. Бях обучена и уверена в нещата, които трябва да правя. Поддържах връзка с центъра и се консултирах за случващото се; увериха ме, че ако реши да се върне, ще направят компромис и ще го приемат. Говорех, молех го още 3 месеца, докато той отново реши да постъпи в центъра. Обади се сам на Дима и обеща, че ще изкара цялата програма. Оставихме го и ето вече 6 месеца е там. Благодарна съм на Бог, на Катя, на Дима, на момчетата в центъра и за тази страхотна програма, които върнаха усмивката на лицето на сина ни и  промениха живота на нашето семейство изцяло!

           Призовавам всички близки на зависими да потърсят помощ от Центъра за рехабилитация „Път към свободата“, да посещават групи за роднини на зависими!  Знайте – ако искате да помагате на свой близък, първо трябва да помогнете на себе си, като си признаете, че имате проблем в семейството. След това можете да помогнете и на зависимия. Няма как да очакваме да има промяна в него, ако първо ние не се променим. Аз се промених и нещата се получават, защото програмата работи успешно и прави чудеса. Направете го и Вие!