Acerca de

            Запознаването ми с програмата „Път към свободата на твоето семейство“ и включването в групата за роднини на зависими започна малко по-различно от останалите участници в нея. От една близка приятелка в разговор научих, че отскоро в София веднъж седмично от Пловдив идват семейство украинци, които работят със зависими и техните близки, помагайки им да се справят с проблема на зависимостта в семейството. Много се зарадвах на новината и веднага си казах, че задължително трябва да посетя тази група, понеже сметнах, че мога да съм полезна като преводач от руски на български език. И така, още следващия понеделник бях на посочения адрес, където за първи път срещнах Дима и Катя Карпови.

            Бях силно впечатлена от тяхното отношение към хората, с искрено внимание, състрадание и любов. Изключително лъчезарни и приветливи млади хора, готови да изслушат, да отговорят на всеки въпрос, да посъветват, да подкрепят с окуражаващи думи. И така, започнах редовно да участвам в групата за роднини, преминавах стъпките по програмата, водех си записки и размишлявах върху препоръките и задачите, които ни даваха в края на всяка стъпка.

            И в един момент разбрах, че всъщност аз и моето семейство сме тези, които имаме нужда от помощ и то именно такава практична помощ, която предлагаше програмата „Път към свободата“.

            Защото по същото време в нашето семейство имахме сериозен проблем с брат ми, който дълги години злоупотребяваше с алкохола. Тази му зависимост вече беше разрушила неговото семейство и след развода той се премести да живее у нас. Отначало се придържаше към някакви норми на нормално поведение, съобразяваше се с възрастните ни родители, проявяваше внимание и грижа към тях. Ходеше на работа, имаше приятели, поддържаше връзка със сина си.

            Нищо не предполагаше, че ще започне отново да пие без мярка, че ще създаде толкова много проблеми и ще донесе тежки страдания за всички у дома. След като го уволниха дисциплинарно, съвсем „му отпусна края“ и вече никой и нищо не го интересуваше, не го беше грижа какво причинява на близките си, а и на самия себе си. Родителите ни бяха в шок, не бяха очаквали, че ще им се случи именно това на старини. Започнаха скандали, разправии, агресия и обвинения от негова страна, че за всичко, което му се случва, сме виновни ние. Почти денонощно живеехме под стрес. Аз дори се принудих за 2–3 месеца да не нощувам у дома. Безсънието и стресът се отразиха на здравето и работата ми. Родителите ни също се чувстваха ужасно, много страдаха и бяха отчаяни, защото не знаеха какво да направят в тази ситуация.

            Минахме през стандартните начини за справяне с проблема – полиция, болници, принудително лечение, съдебна забрана, рехабилитация. Стигна се до неговото изгонване на улицата като най-крайна мярка, но и това не го спря. Живя повече от две години на улицата, превърна се в клошар, падна не до дъното, а дори под него. Намирайки се в това състояние, създаваше постоянно тревоги и притеснения на родителите ни и на мен. Нито уговорки, нито умоляване, нито заплахи, нито предупреждения го стряскаха. Ние го обичахме, съжалявахме го, но не знаехме как да му помогнем. По-скоро му пречехме да се измъкне от капана на зависимостта, като поемахме отговорност за неговите неправилни решения и носехме техните последствия, обирайки всичките негативи.

            И точно тогава ни дойдоха на помощ Дима и Катя Карпови с програмата „Път към свободата“. Те наистина са специалисти в тази сфера и знаеха какво трябва да правим и как трябва да го правим, за да даде резултата, от който се нуждаехме. Допитвахме се до тях как да постъпваме в една или друга ситуация, вслушвахме се в техните съвети и се стараехме да ги прилагаме.

            Разбрахме, че ако искаме да се променят нещата около нас, първо ще трябва ние да се променим, както по отношение на проблема, така и към зависимия ми брат и, не на последно място, към самите себе си. Дотогава реално аз нямах никакъв личен живот, всичко в него се въртеше около състоянието и поведението на брат ми.

            Всичко, което научавах от програмата и от Дима и Катя за зависимостите и съзависимостта, ми помогна да погледна с други очи на проблема в моето семейство. Продължавах да преминавам 12-те стъпки един път, два пъти, три пъти, стараех се да не пропускам нито една среща. Все повече осъзнавах, че аз съм тази, която трябва да се променям, а не да се опитвам да променям брат ми и другите хора до мен. Прочетох на един дъх книгата на Наталия Потопаева, въз основа на която е изградена и програмата за роднини в 12 стъпки. Тази книга наистина е уникална и изключително полезна за хора, които се борят с проблема на зависимостта и съзависимостта. Тя е като благ мехлем за изтерзаните и отчаяни души на близките на зависимия човек. Статистиката сочи, че е послужила като наръчник за справянето с проблема и получаването на истинска свобода на десетки хиляди хора по света. От нея и аз научих много неща за проблема „съзависимост“ и че ние отдавна бяхме в него, разбрах какви грешки бях допускала и научих как това може да се промени трайно. Отначало само аз преминавах програмата, а връщайки се у дома, споделях наученото с мама. В нея се запали  искрицата надежда, че и за нашето семейство има изход. Прочете книгата за един ден, от корица до корица, сама взе решение да посещава групата и стана неин редовен и активен участник.

            И така, следвайки съветите и препоръките от програмата, ден след ден, стъпка по стъпка, започнахме да се променяме ние самите. Изцяло променихме отношението си към брат ми, научихме да разграничаваме човека от проблема, в който той се намираше. Промениха се и нашите реакции, все по-малко се поддавахме на гнева и обидата, когато бяхме провокирани да отговаряме със същото.

            На първо място, спряхме да се безпокоим за живота на брат ми, който беше изложен на редица опасности на улицата. Молехме се за него и го оставяхме в ръцете на Бога. Спокойно спяхме. Не се страхувахме, че нещо лошо може да му се случи. Поне при мен беше така.

            Второ, спряхме да му даваме каквито и да е пари, дори и стотинки. Спряхме да се поддаваме на манипулациите му, когато искаше да ги получи от нас.

            Също така, спряхме да решаваме проблемите му и да го спасяваме от тях.

            Използвахме всяка една възможност да го мотивираме да търси помощ и да се лекува от алкохолизма. Дотогава той категорично отричаше, че е зависим от алкохола. Смяташе, че сам ще се справи и не се нуждае от никаква професионална помощ.

            Казано накратко, заехме твърда позиция и повече не се съгласявахме на никакви уговорки да го пуснем да се прибере у дома, дори и за една нощ.

            Казахме му, че може да разчита на нашата помощ само тогава, когато се съгласи да се лекува. Междувременно му се случиха няколко инцидента с кварталните хулигани, които го бяха набили без никаква причина. Той сериозно се уплаши за живота си, смири се, призна, че е закъсал и има нужда от помощ, прие нашите условия. Като начало отхвърли предложението за рехабилитация и сам взе решение да постъпи в болница. След месец и половина, когато изкара абстиненцията, си тръгна, считайки че вече е добре. След краткото лечение се прибра у дома.

            Обаче не му трябваше дълго време да разбере, че не е по силите му да се справя сам с изкушението да пие отново. През цялото време го насърчавахме да продължи своето възстановяване, но този път за по-продължително време, в един от центровете за рехабилитация на Движението „Път към свободата“. И той се съгласи и замина за там. За съжаление, престоят му там беше много кратък, защото не пожела да премине цялата програма, но аз твърдо вярвам, че нищо от стореното не е напразно. Вярвам, че доброто семе, посято в неговото сърце от хората в центъра, които го приеха с много любов и се отнасяха с него като с приятел, един ден ще поникне, ще порасне и ще даде плод в неговия живот за неговата лична промяна.

Понастоящем е у дома, работи, постепенно се социализира и се възвръща към нормалния начин на живот. Все още не е напълно свободен, но по-важното е, че ние се научихме да сме свободни от страховете, притесненията и отговорността за неговия живот.

            Програмата „Път към свободата“ наистина е много практична, приложима и дава резултати в живота на всеки, който желае да се променя, да се развива и да върви напред. Да, процесът е дълъг и изобщо не е лесен, но си заслужава. Защото успяваме да побеждаваме самите себе си, да променяме навиците си и да излизаме от комфорта на обичайното ни ежедневие. Отучваме се да контролираме всичко и всички, освен своите мисли, думи, действия и постъпки. Научаваме се да живеем само своя живот, да се грижим повече за себе си, да работим върху своя характер и поведение.

            В нашето семейство също настъпиха съществени промени: у дома настъпи мир и спокойствие, няма напрежение, крясъци, обиди, обвинения и заплахи. Родителите ни се чувстват добре, физически и психически. В дома ни се възстанови хармонията във взаимоотношенията, живеем в атмосфера на съгласие, уважение, подкрепа и грижовност един към друг.

            Лично за себе си взех решението да продължа да вървя по този път и за в бъдеще: да продължавам да работя върху себе си, върху своя характер, навици, да се стремя да се саморазвивам. Да продължавам да се уча да израствам като такава личност, която има свои цели и планове за тяхното постигане – с една дума, и занапред да продължавам да се променям. Включих се активно в Движението „Път към свободата“. Открих своето призвание в това да помагам на хората, които имат проблеми със зависимости и съзависимости и да ги насърчавам да поемат по този път, който ще ги доведе до тяхната пълна свобода. Посвещавам своето време, сили, енергия и грижи, като служа на другите. За мен е голяма чест да бъда част от това благородно движение и да работя в един любящ, сплотен и подкрепящ екип. Това ме прави истински щастлива. Много съм благодарна за примера, който показват с живота си и делата си нашите лидери, наставници, учители и приятели Дима и Катя. Те са все така всеотдайни и усърдни в тяхното посвещение. Благодаря им от цялото си сърце за вниманието, грижата и любовта. Вярвам, че всички заедно ще успеем да извървим достойно този път и да доведем много хора в него чрез личната си промяна и напредък.

            В заключение отново искам да кажа, че човек, който се е сблъскал с такъв проблем, не трябва да се отчайва, защото има изход, има реална ефективна помощ за справянето със зависимостта и нейните последици.

            Преминавайки Програмата за роднини „Път към свободата“, ние с мама бяхме освободени:

• от усещането за безизходица, от страха, тревожността и притесненията за живота на брат ми;

• от нашето натрапчиво желание да го спасяваме, да му решаваме проблемите, да го измъкваме от трудните ситуации;

• от погрешното убеждение, че само той трябва да се променя;

• от желанието да държим всичко под контрол;

• от постоянното самообвиняване за грешките, които бяхме допускали;

• от излишното говорене под формата на уговорки, заплахи, предупреждения.

В нас буквално дойде прозрението и разбирането, че човек е способен да променя само себе си и няма власт над чуждата воля. Затова пренасочихме нашият фокус към самите нас, към нашите потребности и интереси:

• Преминахме към няколко последователни ефективни действия и постъпки, които съдействаха за измъкването от проблема;

• Научихме се по-старателно да работим върху нашите слаби места в характера и да променяме нашето неправилно мислене и поведение;

• Видяхме, че когато ние се променяме, това започва да влияе и върху реалността около нас. Именно промяната в нас подейства на брат ми отрезвяващо и го предизвика да признае, че има проблем с алкохола, че се нуждае от помощ и е готов да я приеме такава каквато му я предлагаме ние;

            В резултат на тази промяна се възвърна радостта в живота ни, повиши се самочувствието ни, появи се твърдата увереност, че този път нещата вече ще имат друго развитие и ние ще постигнем нашата цел – свободата на семейството ни от зависимостта и съзависимостта.