Acerca de

           Баща съм на 32-годишен младеж, пожелал да поеме по Пътя на свободата. Винаги съм се гордял със сина си – умен, оправен, успешен (допреди пет години, когато разбрах за зависимостта му). Никога не съм допускал, че в нашето семейство може да има такъв проблем. Синът ми живееше от 20-годишен отделно от нас. Радвахме се, че се справя. Помогнахме му да си купи апартамент. Той го ремонтира и обзаведе. Мислехме, че всичко е наред, защото имаше добри доходи и растеше в службата. Преди пет години започна всичко. Той стана нервен, постоянно се оплакваше, че колегите, клиентите, съседите го дразнели. Началниците му нарушавали правата. Всички виновни, само той прав. Стана заядлив, разваляше семейните празници.

           Преди три години негово приятелско семейство ни го докара неадекватен. Разбрахме, че взима амфетамини. Започнах да чета в интернет и направо изстинах, като разбрах каква е алтернативата, ако не спре и не се лекува – болница, затвор, гроб. Не! Не за това съм мечтал за моя син! Започнахме битка за него, но както разбрах впоследствие, неправилна. Заради поведението му (беше агресивен) се наложи да напусне любимата си работа. Излезе на борсата. Получавашe много пари и се друсаше ежедневно. Опитите ни да разговаряме бяха напразни – той или отказваше, или обвиняваше, че ние сме виновни за всичко. Това съсипваше съпругата ми, а мен ме хвърляше в ярост. И въпреки всичко му помагахме – с храна, с пари, с опити да го измъкнем от „депресията“. Водехме го с нас на пикници, които той превръщаше в кошмар и ни наричаше „щастливи идиоти“. Не можех да повярвам, че това е той! Сякаш някакъв друг лош човек се беше вселил в него. Синът ми никога не беше се държал така.

           Срокът на помощите от борсата изтече. Намираше си работа, но не можеше да се задържи – караше се с колегите, закъсняваше или изобщо не отиваше на работа. Изгуби си всички приятели. Живеехме в ад. Започнаха спорове между мен и съпругата ми. Той се опитваше да ни настрои един срещу друг. Манипулациите нямаха край. Канехме го на гости – не идваше изобщо или ако дойдеше, устройваше скандал. Заплашваше ни, че ще се самоубие. Сестра му също страдаше много. Опитваха се със съпруга ѝ да му помогнат чрез разговор, предложение, изобличение – не помагаше! Питах се дали полицията не може да направи нещо. Оказа се, че не. Човекът нямал противообществени прояви. С големи уговорки и настояване успяхме да го заведем при психолог. Три сеанса и нулев резултат. Момчето успя да изманипулира и психолога и да го накара да се чувства виновен, че вместо да дадем парите на него ги даваме за сеанс. Докторът ни предложи да му плащаме заемите, да му даваме джобни и той да ходи при него, ако може да му въздейства. Синът ми отхвърли и това. Крещейки, заяви на майка си: „Аз вече съм такъв! Приеми го!“ Не го приехме! Бяхме на ръба на отчаянието, когато една вечер, прибирайки се вкъщи, намерих жълтия флайер на „Път към свободата“, залепен на магазина за риба. Занесох го на съпругата ми. Тя чете цяла вечер за сдружението. На другия ден се обади на Дима и поиска книгата „Какво да правим ако...“ от Наталия Потопаева. Получихме я веднага. Тази книга ни стана настолна. Тя беше последното звено от веригата...

           Разбрахме в каква силна съзависимост сме били и колко неправилно сме постъпвали. В желанието си да помогнем, сме му решавали проблемите и той е затъвал все по-надълбоко. Дима свърза съпругата ми с Катя – тя работи с роднините на зависими. Съпругата ми премина онлайн 12-те стъпки на програмата. Поискахме от Дима и другата книга на Наталия Потопаева и тогава той ни свърза с лидера на движението в града ни. Съпругата ми започна да посещава група на съзависими. Тя се прибираше различна от там – по-спокойна и сигурна, че върви в правилнатата посока. На третият път отидох и аз – да разбера как успяват там да постигнат това, което аз не можах с толкова приказки и увещания. В групата се преминават 12-те стъпки, има кръг на искреността, получаваш съпричастност и съвет как е правилно да постъпиш в дадена ситуация. 

           За движението разбрахме през октомври 2019 г. Мога да кажа, че се превърна в нашето второ семейство. При сина ни нещата продължаваха да ескалират, не работеше, взимаше заеми, искаше пари с кавги и заплахи, в пристъпи на ярост си изпотроши всичко в апартамента. Бяхме много уплашени за него, защото беше започнал да халюцинира и да говори неадекватно. През декември си продаде апартамента, без да ни каже. Заживя на квартира. Постоянно си сменяше квартирите, защото тормозеше съседите си с висока музика и го гонеха. Докато на последното място не попадна на наркомани, които го обраха, взеха му даже дрехите и го изнудваха за пари. Това беше неговото дъно! Съпругата ми многократно му беше пращала координатите на различни комуни. Той избра да се обади на Дима. От този момент всичко се завъртя като главоломна въртележка. За два дни направихме изследванията, купихме му дрехи и принадлежности от първа необходимост и го заведохме в центъра за рехабилитация. Той е там вече седем месеца. Доста време му беше нужно да превъзмогне себе си. Виждам голяма промяна към добро. Знам, че пътят е дълъг, но съм обнадежден от резултатите. Атмосферата в центъра му помага много. Преди да прочета книгата на Наталия Потопаева, си мислех, че само той трябва да се лекува. Какво ни е на нас?! А се оказа, че всичко тръгва първо от роднините. Ако някой ми беше казал преди, че трябва да си променя мисленето, начина на живот, да спра да му решавам битовите и финансовите проблеми, нямаше да повярвам. Е, че на кой друг да помагам, ако не на сина си! Но ето резултата. Започнахме да прилагаме 12-те стъпки от програмата, станаха ни начин на живот и след 8 месеца синът ни се съгласи да започне рехабилитация. Готови сме да извървим пътя с него докрай, но по правилния начин. Обичам го много, но осъзнах, че даже в бащината обич има принципи, които помагат, и такива, които вредят. Много съм благодарен на това позитивно младо семейство Карпови и вярвам, че те са спасителният пояс за моя син. Мечтая си за деня, когато ще седнем двамата на масата и ще си поговорим по мъжки и зная, че това ще стане! Съпругата ми по женски се поддава на емоции, но и двамата се радваме на положителните промени, които виждаме при него. Зная, че той пак ще е моята гордост! Много ми хареса програмата на центъра. Виждам, че работи. Залага се на духовното и личностно развитие, цари атмосфера на любов, променя се ценностната система. Вече очакваме адаптация, а след това и социализация.

           Хубавото предстои!!!